Вали. Небето плаче безутешно.
Чувам стоновете му далечни.
Всичко това е толкова смешно.
Смях изразен във тъжни песни.

Навън небето сълзи рони.
Капки, губещи се в тишината,
А дървото по стъклото удря с клони,
кара ме да усещам празнотата.

Защо? Защо не ми позволява да заспя
тоз тих шум, погубил ми покоя?
Как искам с истината да се простя,
да се преклоня пред тази сила твоя.

Кога най-сетне ще ме победиш
във тази битка, свършила отдавна?
Кога, кога ще ме освободиш.
Искам да си тръгна, даже и безславна.

Защото ми писна от твоите очи,
така красиви и едновременно чужди.
Писна ми сърцето да шепти,
да ми припомня за горещите си нужди.

Какви са те? Да ме погледнеш
и да видиш само мен.
А после тихо да ми шепнеш,
чак до утрешния ден.

Тогава то ще е доволно.
Ще те пусне, не се бой.
А душата - нямата ще стене,
търсеща в смъртта покой.

Но твоя лик ще я възспира.
Усмивката ти нежна във нощта,
ще събуди в нея блян - да те прегърне.
Една далечна, загубена мечта.

Ще лети химерата през океани,
чак до златните врати.
Ще почука и ще й отворят,
там тя най-сетне ще заспи.

Ще освободи душата
от мъките тъмни в светлата нощ,
ще я остави в ръцете на самотата,
в нейния черен разкош.